Казват, че спасеният живот е най-висшата награда.

Но за тези, които са прекарали десетилетия в „окопите“ на медицината – там, в противошоковите зали, където секундата е граница между битието и небитието – реалността има друг вкус.

Вкус на метал, умора и една особена, тиха горчивина.

Парадоксът на благодарността

Благодарността е странно цвете. Понякога тя разцъфва в очите на човек, когото буквално си върнал от „оня свят“. Но често, веднъж възстановен, човекът бърза да забрави слабостта си, а с нея и теб – свидетеля на неговата уязвимост. В общественото ни съществуване днес това се мултиплицира. Хората са изолирани в своите йезуитски подредени информационни ехо камери. Там благодарността е дефицит, а подозрението – норма.

Колегиалната „завист“ и системните бъгове

Когато работиш със сърце и професионализъм, ти неволно се превръщаш в огледало. В това огледало колегите, които отдавна са заменили Хипократовата клетва с чист прагматизъм, виждат собствените си дефицити. И тогава започват „обувките“ срещу теб. Не винаги е съзнателна злоба – често са чисто човешки „бъгове“: страх, че ги засенчваш, или просто нежелание да плуват срещу течението.

Началниците? За много от тях ти не си спасител, а фон. Ти си онази хранителна почва, върху която растат техните финансови блянове. Твоят труд, твоята жизнена енергия и безсънните ти нощи са просто „тор“, наторяваща банковите им сметки. Докато ти се бориш за „доброто“ (с всичките му иронични кавички), те се борят за процента от рушвета.

Желязното правило: „Не плувай по-напред от шефа“

Социализмът ни завеща една максима, която днес е по-жива от всякога: „Не плувай в морето по-напред от шефа си“. Днес морето е информационно, а шефовете са тези, които се смятат за богопомазани да управляват битието ни.

Опиташ ли се да осветиш истината със слово? Опиташ ли се да покажеш друга, по-чиста гледна точка? Тогава се задейства социалната лавина. Тя започва тихо – с подмятания в медиите, преминава през откровени инсинуации като „абе, що не си пиеш хапчетата?“ и завършва с високомерната насмешка на онези, чиято единствена цел е трупането на капитал.

Димната завеса на „общото благо“

Живеем във време на словесни димни завеси. Говори се за „добруването на хората“, докато реално се упражнява контрол над всяко инакомислие. Тези, които контролират ресурсите, рядко се интересуват от реалния човек в противошоковата зала. Те се интересуват от тишината и подчинението.

Но истината е като енергията – тя не се губи, тя само променя формата си. И макар цената на това да бъдеш „буден“ и „даващ“ в свят на консуматори да е висока, тя е единствената, която си струва да бъде платена.

Защото в края на деня, когато лавината отшуми, остава само това, което си съградил в душите на другите и в собствената си съвест.

Много е търпелив Яхве, дава безброй шнсове за опомняне и самоосъзнаване, но когато дойде време разделно е безпощаден и за да не се стига до варианти от миналото, като в Египет при Моисей, и да текат реки от кръв в нашето съвремие, както е предсказано от векове, по-добре е да изтърпиш нещата стоически знаейки чудесно, че неизбежно идва момент, в който душата попада в гара – разпределителна и там няма компромиси и ходатайства, няма и ВИП Рай, а съдът е и обективен и безпощаден и блажени са тези, които знаят, че там накъдето те отиват оттук е един чист свят, в който няма как да попаднат повечето от съвременните управници и социално силни хора, същите които се надсмиват над всяко усилие целящо добруването на хората!!!