Ако в Москва политическата въртележка се върти с кървави чистки и ледокопи, то у нас, по българските ширини, имаме много по-елегантен, природонаучен феномен. Защо да хабим куршуми, когато можем просто да приложим тактиката на биологично оцеляващия организъм, който сменя кожата си по-бързо от всяко влечуго в природата?

Да си поговорим честно и с щипка здравословна ирония за най-колоритния лидер в съвременната ни история – Бойко Борисов. Човекът, който превърна забравата в държавна политика и управлява (и язди) политическия пейзаж над десетилетие.

Архитектът на „предателството като изкуство“

Борисов не е политическо явление в класическия смисъл. Той е феномен, който успя да обедини около себе си специфичен кръг от хора и да изгради структура, която мнозина определят като най-грабителската и ефективна машина за власт. Но истинският му гений не е в строителството на магистрали, а в изкуството на политическото жертвоприношение.

За него думата лоялност не е морална категория, а стока с изтичащ срок на годност. В момента, в който някой от най-близките му съратници започне да генерира токсичност или неприятен шум в медиите, Лидерът не просто се дистанцира – той го ампутира със студенината на хирург, работещ без упойка.

Класически пример: Случаят с Десислава Атанасова. Жената, която години наред беше неговото острие в парламента и влизаше в най-калните битки, изведнъж бе изпратена в Конституционния съд, а Борисов хладнокръвно обяви, че „нито я е виждал, нито я е чувал“. Връх на цинизма и пълна амнезия!

Списъкът на „политическите трупове“, които той остави след себе си, вече е по-дълъг от всички реално и виртуално построени магистрали:

• Цветан Цветанов (дясната ръка, изхвърлен в кутията на забравата)
• Даниел Митов
• Десислава Атанасова
• ... и още дузина пешки, преместени по дъската на личния му комфорт.

От охранител до властелин: Балканският Хенри VIII

Анализаторите често се чудят как бивш охранител и човек с минало, тясно свързано с прехода на 90-те години, успя да подчини държавата. Отговорът се крие в неговия специфичен макиавелистки стил. Той не се свени да използва „ядреното оръжие“ на службите или масивите от данни, за да плаши и да се пазари, докато публично играе ролята на жертва на обстоятелствата.

Сарказмът в поведението му е толкова пропиващ, че той дори не се опитва да скрие лъжата – поднася я като неоспорим факт и очаква публиката да я приеме с наведена глава. Той не принадлежи на никоя идеология, освен на идеологията на собственото си „аз“. Неговите критики наляво и надясно са просто шум, целящ да отклони вниманието от факта, че е готов да хвърли на вълците всеки, за да запази крехкия си мир с партньорите в сянка.

Финалът на самотния актьор

Историята познава такива фигури – властелини на момента, които смятат, че могат да мамят съдбата вечно, като предават своите. Този стил на управление обаче неизбежно води до един и същ край. Властелините, които издигат стени от предателства около себе си, накрая остават абсолютно сами в крепостта си.

Днешните му любимци са утрешните му непознати. Но историята е злопаметна дама и подобни фигури често завършват не в учебниците като велики държавници, а в аналите на политическата криминалистика като примери за това как властта може да корумпира душата до степен на пълно обезличаване.

Кожата му може и да е спасена за момента, но цената – загубата на достойнство и чест – е сума, която дори прословутите кюлчета и сметки не могат да покрият. Днес той е просто един самотен актьор в овехтял театър, който все още чака аплодисменти за роля, която вече никой не иска да гледа.