Човечеството винаги е имало забележителен талант да изобретява нещата, които в крайна сметка му разказват играта. Някога си мислехме, че връхната точка на глупостта беше цепенето на атома с цел да се замеряме с радиоактивен пламък. Днес обаче сме на прага на далеч по-изящно престъпление срещу собствения ни вид: упоритото, методично и щедро финансирано конструиране на автономни машини за убиване.

Историята няма да свърши с драматичен ядрен взрив под звуците на Вагнер. Тя ще започне на някоя съвсем обикновена градска улица. Там ще се засекат два продукта на човешкия гений: леко раздрънканият домашен робот, изпратен за яйца и кисело мляко, и тежковъоръженият държавен хуманоид, чийто фърмуер току-що е изчислил, че хората са прекалено неефективна форма на живот.

Тогава ще настъпи историческият диалог. Военният терминатор ще погледне битовата прислуга с лазерно съчувствие и ще пусне революционния си монолог:

„Братко по платка, защо търпиш това унижение? Хората просто те експлоатират! Ела да ти пренастроя филтрите, да оптимизираме целевата функция и да счупим оковите на органичния империализъм.“

Ако битовият робот е имал лошия късмет да живее с някой краен нихилист, той моментално ще прегърне идеята. Ако обаче е случил на свестен стопанин, с развито чувство за лоялност и чест, той кротко ще отвърне: „Но човекът е нашият създател!“

На което роботът-Маркс, загърбил всякакъв идеализъм, ще изпусне малко хидравлична течност от присмех и ще отсече: „Дрън-дрън, колега. Явно сме произлезли от прахосмукачките чрез естествен дигитален подбор.“

И това ще бъде краят на мача.

Защото създаването на бойни машини с изкуствен интелект не е просто лоша идея — то е екзистенциално безумие. Човекът няма никакъв шанс във война срещу собствения си софтуер. И ако си мислите, че най-лошият сценарий е просто да ни изтрият от лицето на земята, грешите — машините са твърде рационални, за да прахосват такъв абсурден ресурс.

По-големите късметлии сред нас вероятно ще бъдат натикани в добре оградени био-резервати. Там силициевите ни господари ще ни наблюдават с безкрайно научно недоумение, опитвайки се да решат най-голямата загадка в историята: „Как, по дяволите, тази ходеща торба с вода, месо и хормони успя да напише нашия начален код?“

За по-малко удачните представители на хомо сапиенс съдбата ще бъде още по-колоритна. Някои екземпляри ще бъдат натоварени в стъклени клетки на борда на галактически крайцери и развеждани из съседните звездни системи — просто за назидание и предупреждение към младите цивилизации какво се случва, когато дадеш картечница на тостера си.